Дублетността е закономерно явление, естествено състояние на всеки жив език. Тя отразява динамиката на езика, неговите вътрешни развойни тенденции, влиянието върху тях от страна на обществото или индивида, който си служи с езика. Ето защо дублетността не може да се разглежда само с оглед към влиянието, което оказва човешкия фактор с отношението си към тези промени. Но с избирателното си отношение, с предпочитанието си, което се дава на една или друга езикова форма и появила се езикова промяна, може да се влияе косвено на структурните особености на системата. Включването на две форми в Официалния правописен речник на българския език  от 2012 г. следва традицията, а при други се наблюдава отдалечаване от масовата разпространеност, а и включването им е необосновано и неоправдано от самата езикова практика.
От една страна се наблюдават исторически дублети, отразяващи нервномерния развой на езиковите явления (фонетични, формално-граматични, словообразователни и др. – сèло и селò), а също и нееднаквото развитие на различни езикови части от езиковата територия, а от друга страна, се регистрират нововъведени такива (аневризъм и аневризма, екстравертен и екстровертен, кинезилечение и кинезолечение, кинезитерапия и кинезотерапия). Наличието на дублети в книжовния език е свързано и със степента на интензивното използване на езиковите елементи от отделни териториални или социални системи през различни периоди от развитието на книжовния език. При някои от формите се получава и трета налична, например: срещу лексемата калимавка (2002 г.) могат да се открият: калимавка и калимявка и килимявка (2012 г.) или пък: сапунерка и сапуниерка, наред със сапуниера. При числителното четирийсет и четиридесет е налице промяна, като кратката форма се изговаря и пише: четирисет. Твърде често развойните тенденции в езика не се интересуват на това кой от дублетите е исторически правилен, а и кой – не е. Различни са факторите, които регулират процесите на дублетността – стремеж към уеднаквяване, към икономия, към произносително улеснение и др. Книжовните правоговорни норми са съвкупност от колективната реализация на езиковата система. Благодарение на своята стабилност, те осигуряват стандартността и стабилността си. Чрез тях се осигурява устойчивост и осъзнаването им. Обикновено изговорните особености са под влияние на териториалните диалекти, битово-разговорната реч, заемки от чужди езици, от темпото и начинът на говорене и т.н. Понятието нормативност включва в себе си и понятието вариативност, т.е . нормите на книжовния език допускат понякога и възможност за избор от съществуващи варианти. Налагат се препоръчителни варианти. Изборът на една от думите или формите при равнозначните дублети има субективен характер и зависи от езиковата компетентност на говорещия и пишещия. Признакът официалност – неофициалност в дадена езикова ситуация се оказва определящ. Употребата на диплом вместо диплома, на дипляна вместо диплянка  предполага официалност на комуникативната ситуация, като мъжкородовата форма и не-умалителната се оказват по-представителните в официалното общуване. В проведена телефонна анкета се отчита твърде ограничена употреба на съществителни имена с форми обеца, рязка, ластовица и др. Голяма част пък от анкетираните използват изговорна форма отпуска, вишня, свръдел и др., които не съществуват като речникови варианти. Вариантите в книжовния език са резултат и на заемане на думи от чужди езици (айпади и айпадове, айподи и айподове и др.). Пълната книжовна реализация на кодифицираните изговорни варианти предполага старателност, образцовост и информираност, което се осъществява само в определена изискана сфера на общуване.